Рахел пристъпи към брака, както пътникът пристъпва към свободен стол в чакалнята на летището. С намерението да седне. Замина с него за Бостън.

Когато Лари дължеше жена си в своите обятия с бузата ù, опряна до сърцето му, той се извисяваше достатъчно над нея, за да вижда върха на главата ù, буйната тъмна коса. Когато докосваше с пръст ъгълчето на устата ù, усещаше едно лекичко пулсиране. Обичаше това ъгълче. Това слабо, едва доловимо потрепване под кожата ù. Пипаше го, слушаше с очи като очакващ баща, който усеща как нероденото му бебе рита в утробата на майка си.

Държеше я в ръцете си като подарък. Като нещо, дадено му с любов. Нещо кротко и малко. Безкрайно ценно.

Но когато се любеха, оставаше обиден от очите ù. Те сякаш не бяха нейни, а принадлежаха на друг. На някого, който наблюдава отстрани. Гледа към морето през прозореца. Гледа лодка в реката. Или гледа човек, който върви през мъглата с шапка на глава.

Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето бе дошла Рахел, където различните видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е отчайващо.

Autor: Arundhati Roy