Обикновено тя се качва на трамвая в 07:03, това е моят трамвай. Обикновено е синя –
синьо яке, синьо шалче, сини дънки. Понякога е прекалено синя – прекалено синя е, когато
виждам по лицето й, обикновено бледо и бяло, да се прокрадва една лекичка синя тъга. Ако я
видя така се притеснявам, не знам какво да си мисля, затова решавам, че просто е твърде рано
сутрин и не се е разбудила напълно. Или пък, че аз още не съм се разбудил. Не мога да си
позволя да мисля дълго за тази синя тъга - ватман съм, вече трета година. Работя само сутрин,
вечер съм на лекции.
Но за нея ви разказвах.
Тя е... психоложка. Не ми изглежда по-голяма от мен, млада е. Чете от онези дебелите
книги, винаги сяда до прозорец, да и е по-светло, предполaгам. А може би обича да вдига поглед,
вглеждайки се в хората по улиците. Сигурно й харесва да си мисли за тях - откъде идват, накъде
отиват, за какво мечтаят, от какво се страхуват. Такива неща.
Мисля, че е добра психоложка.
Търпелива е, зад очилата й се крие мъдър взор.
Изглежда доволна от работата си.
И още нещо, пие мокачино. В едната ръка е чашата с димяща течност, в другата – чантата
и книгата.
Пътува с мен 27 минути.
Виждам как слиза на нейната спирка, хващам я, отдалечаваща се в страничното огледало,
как пресича и после изчезва - поне до следващата сутрин.
И сега се чудя– да я заговоря ли?
Какво да й кажа?
Как да й го кажа?
Не съм готов още.
А трябва ли да съм готов?
Днес тогава? Или, утре?
Всъщност е толкова лесно да се влюбиш в непознат. Измисляш си цялата му история –
решаваш, че е музикант, учител, професор, дори психолог. Решаваш какъв е и го обикваш.
И е безопасно– не може да те нарани, нито ти - него.
Часовникът показва 07:02 - движа се навреме.
Светофарът примигва, завивам и намалявам скоростта.
След секунди ще видя моята психоложка.
Ще й се усмихна.
Ще й кажа нещо.
Може би днес,
може би утре,
може би някое друго утре...
2

Мирела Занева

Go to quote

---

Хората бяха свикнали да сверяват часовниците си по него. Той винаги излизаше на
улицата в 7 часа и се прибираше точно в 8.
Разходките му бяха премерени. Премерени бяха крачките, паузите за оглеждане,
вдишванията и издишванията. Всичко сякаш беше под бройка, точна, неотменима и вечна. Нищо
не се променяше.
Освен колекцията му. Тя постоянно нарастваше.
Той беше колекционер - събираше погледи. Вървеше и събираше погледите на
минувачите. Те дори не разбираха, че онзи миг, в който очите им се засичат с неговите, е нещо
повече от прашинка във вечността. Той хващаше мига и умело го заключваше между кокалестите
си пръсти. Стиснал здраво юмрук, Колекционера пъхваше бързо ръка в малката торбичка, която
носеше със себе си. Отпускаше хватка и от мига, откраднатия миг, измежду пръстите се
процеждаше спотаеният поглед. Погледът падаше уловен на мекото дъно.
Имаше погледи всякакви. Тъжни, щастливи, бодри, унесени, размечтани, пътуващи,
наранени, празни, игриви. Откриваше в някои дори цветя. Виждаше жасминови пъпки в
плачещите очи, грейнали слънчогледи в детския взор.
Вкъщи, сам, сред стените, книгите и вестниците, летописи на минали времена,
Колекционера понякога се отдаваше на тихи наслади. Пускаше някой поглед на свобода.
Погледът, объркан и изненадан, се щурваше да тича, правеше опити да се скриe, да избяга.
Накрая, примирен, изпълваше въздуха с чувството, което се бе впило в него. Почудата на
непознатия на улицата, усмивката на приятел, мъката на болното сърце, блудкавата страст на
влюбен поет. Колекционера гледаше поглед след поглед, разлистваше сякаш албум със снимки.
Любимия си поглед държеше в една стъкленица. Спомняше си добре кога го беше уловил.
Прибираше се, зимната луна не бързаше да се покаже зад своята пелерина от облаци.
Прехвърчаха снежинки. Бяха грейнали уличните лампи, светлината им танцуваше по пердетата
на къщите. Те, девойка и младеж, се целуваха под лампата. Щом отделиха устни, Колекционера
не се поколеба да протегне уморената си ръка и да грабне погледа, който те споделиха.
За първи път той взимаше поглед, който не беше отправен към него. За първи път взимаше
поглед, който казва нещо толкова красиво, сякаш бе сън. За първи и единствен път.
Колекционера обичаше да мисли за този сън. Сънят, който той не бе изживял. Сънят,
който той нямаше да изживее. Беше открил път за бягство от самотата в погледите, които
събираше. Беше намерил истинска радост в онзи чужд сън под уличната лампа. И той беше
щастлив, да сънува. Толкова щастлив, че един ден забрави да се събуди.
Хората бяха свикнали да сверяват часовниците си по Колекционера. Той винаги излизаше
на улицата в 7 часа и се прибираше точно в 8. Онази вечер, в която не излезе навреме, на всички
им отне точно минута, за да разберат, че вече няма по кого да си сверяват часовниците.
И погледите им се зареяха някъде далеч-далеч, самотни и изгубени завинаги под
звездите...

Мирела Занева

Go to quote

---

Page 1 of 1.

---

---