Мога да бъда кралица в костюми,
в рокля с упойващо деколте,
както умея да бъда безшумна -
с дънки, в които подскача дете.
из "Аксесоарно допълнение
замесиш ромол - набухне тътен,
поръсиш захар, насреща - снежно
из "Огледалце, огледалце ...
Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.
Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце и майка,
а когато пищи се заслушай - всъщност пее.
Като мислиш за мен ... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо ...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.
ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?
Ако някой ме пита
какво е родина -
стомна, пътьом напита,
щрихи дим над комина,
тук-там прашни портрети
на поети опети,
спят селцата на пръсти
(да не чуе поп Кръстьо),
бялва нощем в браздата
на Сивушка душата,
месечина гореща
пали кървави свещи
и с око зачервено
над чукарите гледа
как, изпънала вени,
запотена и бледа,
със сълзи като сажди
и раздрано сукманче
една българка
ражда
американче.
Колело
от дървена каруца,
без теб
скрибуцането ѝ дори
е куцо ...
Тихо!
Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.
Искам да сърбам роса, треволяци да хрупам
и да заровя очи в някой облак зареян ...
сняг от глухарчета искам да ме затрупа,
да се превърна в глухарче, да оглушея!
Напръстник дъжд отлежал наум ще поръчам,
Ще се натряскам, без келнер към мен да се тътри.
И ще ликувам! Едничкото, дето ме мъчи:
как ще запуша ушите си? Ала отвътре.
В Оная гора живееше една Елфида с разплакани розови очи.
Тя виждаше градушката в розово. Мислеше, че падат бонбони. И плачеше, щом я насинят.
Тя виждаше жабчетата в розово. Мислеше тинята за сметана. И плачеше, щом я окалят.
Тя виждаше Елхичката в розово. Мислеше бодлите ѝ за перушина. И плачеше, щом я убодат.
Виждаше и камъните в розово. И плачеше, щом я препънат...
Накрая изплака толкова сълзи, че и последната капчица розово се отцеди от клепките ѝ.
И прогледна!
И разбра, че градушката удря, тинята цапа, елхичката боде, а камъните препъват. Обаче никой от тях не иска да я нарани. Те просто са такива, каквито са...
Не мога да говоря
за любов-
от своя собствен звук
се чупят думите.
Tags: Девети-дом Мая-Дългъчева
... Толкова моя си,
толкова мила, букварена,
гледам небето ти-
пак е като от коприна...
И с онзи пръст,
който тръгва да сочи:
"Покварена!",
бърша сълзата,
с която изписвам:
родина.
Page 1 of 1.
Data privacy
Imprint
Contact
Diese Website verwendet Cookies, um Ihnen die bestmögliche Funktionalität bieten zu können.