Искам да знам, опитва се да каже на глас Мария, устните й мъчително се раздвижват в съня. Очите започват да излъчват сияние, което я облъчва. Усеща, че тялото й запламтява в невидими резедави пламъци. Знае, че са резедави, защото й става нежно, прохладно, цялата настръхва от копнеж. Какво е, какво сте? Не може да не знам. Само съм забравила. Само съм изоставила онова, което съм знаела. Или то ме е изоставило. Понеже тъгата ми е била приела заплашителни размери. Била е минала предела. Ирисите засияват, изумрудени звезди. Като очите на невидима богиня, чието дишане повдига небесата и кара земята да се олюлява зашеметена. Родни очи, въздъхва Мария в съня си, родни. Всъщност да. Всъщност. В същността. Знам всичко. Само някой трябва да ми го припомни.

Author: Керана Ангелова