Мисълта ми вече се приплъзваше: вместо крехкия му тил се очертаваха много по-мощните вратове на мъже, които бях познавал или просто мярвал, оглеждах ги през погледа на жена, внезапно разбирайки с ужасяваща яснота, че мъжете нищо не контролират, нищо не владеят, че всички те са деца и дори играчки, създадени за удоволствие на жените, едно толкова по-ненаситно и върховно удоволствие, колкото повече мъжете си мислят, че контролират нещата, че владеят жените, докато в действителност жените ги поглъщат, унищожават властта им и размиват контрола им, за да вземат в крайна сметка от тях много повече, отколкото те са искали да дадат. Мъжете съвсем искрено вярват, че жените са уязвими и тази уязвимост трябва или да се използва, или да се закриля, докато жените се надсмиват снизходително и с любов или с презрение над детинската и безкрайна уязвимост на мъжете, над тяхната наранимост, тази толкова близка до загубата на траен контрол крехкост, над постоянно надвисналия провал, над въплътената в силната плът пустота. Несъмнено, именно поради това жените убиват толкова рядко. Те страдат много повече, но винаги ще имат последната дума. Пиех си чая. Ханика бе оправил леглото ми с всички одеяла, които бе успял да открие; взех две и ги оставих на дивана в предната стая, където спеше. Затворих вратата и набързо мастурбирах, после заспах на мига, с оплескани със сперма ръце и корем.

Author: Jonathan Littell