— Шибуми, сър? — Николай познаваше думата, но само когато се използваше за градини и архитектура, където означаваше ненатрапчива красота. — В какъв смисъл използвате понятието, сър?
— О, неясно. И предполагам, неправилно. Глупав опит да се обясни неизразимо качество. Както знаеш, при шибуми трябва да има едно пречистване на ниските, баналните мисли. Това е едно изразяване — толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. В изкуството, където духът на шибуми приема формата на саби, това е елегантна простота, изразителна яснота. Във философията, където шибуми се явява като ваби, това е душевно спокойствие, което не е пасивно; това е да бъдеш, без да те е страх да станеш. А в личността на един човек, това е… как може да се каже? Авторитет без доминиране? Нещо такова.
