Нима и мен самия не ме привлича като магнит възможността да предприемам безцелни експедиции до отминалите времена на свобода и размотаване, избиране и търсене, когато не си обвързан с нищо и можеш да решаваш между безброй възможности? Ще бъда ли способен самият аз да се разделя с онези пориви, които за мен се сливат с младостта? И ще ми остане ли нещо друго, освен накрая да ги имитирам и да се помъча да издигна безопасен зид между тези свои неразумни уклони и разумния си живот?
И какво като всичко е само една безцелна игра? Какво като знам? Нима ще престана да играя играта само защото е безцелна?
Знаех, че няма да стане така; знаех, че скоро пак ще потеглим от Прага, че ще спираме разни момичета и ще съчиняваме нови и нови щуротии.
И аз ще се разкъсвам, ще се съмнявам и ще се колебая, докато Мартин, като някоя митологична фигура, ще си остане цял и монолитен и ще продължава метафизичната си битка с времето и с проклетите тесни граници, между които се гърчи и извива нашият живот.

Author: Milan Kundera