Лорелай

Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай

Author: Heinrich Heine