Когато вдигам поглед от клавишите, виждам, че е приковал в мен онези свои вълшебни кафяви очи, и го чувам да казва:

- Сигурно и алкохолът ми влияе, но определено съм заинтригуван.

През октомври 1920 г. джазът е навсякъде. Аз не знам джаз, затова свиря Рахманинов. Усещам как по бузите ми избива руменина от силния сайдер, с който ме напои скъпата ми приятелка Кейт Смит, за да се поотпусна. И наистина се отпускам с всяка секунда.

Опиянението започва от пръстите ми, топли и омекнали, плъзва по нервите и ме обгръща. Не съм се напивала повече от годи-на - откакто майка ми заболя тежко - и ми липсва начинът, по който опиянението посяга със своята съвършена ръкавица от мъгла, за да се настани уютно и приятно в мозъка ми. Не искам нито да мисля, нито да чувствам, освен ако става дума за нещо простичко като коляното на този красив младеж само на сантиметри от моето.

Коляното действа почти на автопилот, но към него е прикрепен цял мъж - висок, слаб, с буйна черна коса и толкова дълбока трапчинка на лявата буза, че спокойно мога да хлътна в нея.

Auteur: Paula McLain