Един ден минавах покрай ливада, почервеняла от макове, и за пръв път не си помислих за кръв, останах в захлас от тази толкова крехка красота. Не помислих за оръжие, за брадва, за противоракетна ракета, стигаше ми само полъхът на вятъра. Онова поне беше там заради нас, очакваше ни зад завоя. Необятно пространство, изпъстрено с червени петна като сърца, паднали в тревата от небето. Бяхме в колата с жена ми. Спряхме и заплакахме. Първо аз, после и тя се присъедини към мен като поток. Този плач сякаш ни изпразни от болката, раните зараснаха от сълзите. И от онази вечер започнахме пак да дишаме дълбоко, с гърдите си. Чувствахме се свободни. Толкова години дъхът ми беше спрял в гърлото, не успяваше да проникне по-натам... Два месеца по-късно жена ми забременя.

Autore: Margaret Mazzantini