Катерина нарече дъщеря им Рябина. Малката имаше нейните меки руси къдрици и необятните ѝ сини очи. Бяха в топла и защитена дървена къща. Той съзерцаваше пейзажа. Беше есен, лъчите на залязващото слънце играеха в златните листа на брезите, галеха зелените иглички на боровете и заспиваха в червените гроздове на калината – дървото, чието име носеше малкото им момиченце. Иван толкова много обичаше майката и бебето, толкова непосилно ги обичаше, че го болеше... Прииска му се да се превърне в светлина, да се вплете в невидимата тъкан на този миг и да остане завинаги в него – неспирно да поглъща красотата на умиращия ден, а в стаята Катерина да пее на дъщеря му: „Ой, рябина кудрявая, белые цветы. Ой, рябина, рябинушка, что взгруснула ты...

Autore: Ганка Филиповска