Очакването стана непоносимо. Струваше му се, че времето пълзи с оловени крака, а някакви чудовищни вихри го тласкат към назъбения край на черна пропаст. Знаеше какво го чака там. Виждаше го ясно и треперейки, притискаше с овлажнелите си ръце своите парещи клепачи, сякаш искаше да натика очите си обратно в черепната кухина, за да лиши дори и мозъка си от зрение. Но това беше безполезно. Мозъкът си имаше собствена храна и я поглъщаше лакомо, а изкривеното от страх въображение се гърчеше и мяташе от болка като живо същество, танцуваше като противна марионетка и се хилеше изпод сменящите се маски. После времето изведнъж спря. Да, това сляпо, бавно дишащо същество престана да пълзи и ужасните мисли — тъй като Времето беше умряло — се втурнаха вихрено напред и измъкнаха от гроба му някакво ужасно бъдеще и го показаха на Дориан. Той се взря в него. Гледката беше толкова страшна, че го накара да се вкамени.

Autore: Oscar Wilde