В самото начало обаче бях същият като теб, изпитвах същите чувства. Смятах, че съм жертва на измама. Дори нещо по-лошо, смятах, че съм жертва на самоизмама. Проумях, че в гимназията съм бил от онези простаци, които се присмиват на хората, опитващи се да им отворят очите. Подигравахме се на господин Хъл, който ни четеше на глас Шекспир и се опитваше да ни накара да почувстваме величието на поезията. Присмивахме се и на учителя по музика, смятахме го за обратен само защото свиреше на флейта. Ние бяхме истински варвари, а варварството се бе превърнало в норма на света, в който живеехме. Разбира се, това не ни оправдаваше. Изпитвах усещането, че съм изпуснал последния влак.

Пег, не зная какво да кажа. Израснал съм в тази къща. Кварталът не беше по-различен, отколкото е днес. Не познавах нито един художник, музикант или писател. Днес чух децата да се подиграват на бедния Чики, който може да не е бил кой знае какъв комик, но поне е опитал. Зная, че ако сега бях дете и живеех тук, щях да постъпя по същия начин.
…
- Ти си просто прекалено добър.
- Виж какво, Пег, медалът има и обратна страна. Всеки път, когато печелиш нещо в този живот, губиш друго. Никога не може да имам твоите жизненост, спонтанност, импулсивност... И това не е въпрос на възраст.

Вследствие на всичкото това учене, на
работата ми като учител, психолог, художник, писател, аз съм заоблил грапавината на моята личност, шлифовал съм я и съм я лустросал. Аз разсъждавам прекалено много. Неизменно търся значението на всичко, което се случва. Не вярвам, че искаш да бъдеш като мен, подобен живот не би ти допаднал. Харесвам те такава каквато си. Не се подценявай, ти си стойностен човек. Никога не го забравяй.

Autore: William Wharton