Vane diventano le parole ripetute troppe volte.
Margaret Mazzantini- Искам едно дете с такива крака.
Гойко прави гримаса.
- Какво им е хубавото?
- Неговите са.
- Даа...
Винаги правиш добро впечатление, когато заговориш за международна политика, не казваш нищо полезно за света, нито пък нещо вярно за самия себе си.
Margaret MazzantiniАз съм жена, обременена от интелигентност, всичко онова, което преди ми помагаше, сега ме напуска.
За вярата нямам достатъчно кураж. Нито пък невинност.
Господ е само далечен съучастник в недъзите на хората.
Сега разбира, че жената плаче, нищо че не помръдва, дори не примигва. Едри сълзи, търкулващи се подобно перли. Инстинктивно му се приисква да ги събере, като перли от скъсана огърлица, и да й ги върне. Познава погледа на бежанците, на хората, търсещи в очите му потвърждение за собственото си съществуване, като че ли той решава дали да запази живота им. Погледи, които трудно издържа.
Margaret MazzantiniАз оглеждам свободата. Индустриалните постройки в предградията, вилите в редица с перфектни покриви, пътните знаци без дупки от куршуми.
Margaret MazzantiniДобър дом беше, свидетел на сдържани, умерени съществувания, на загасвани набързо лампи, за да не се харчи ток. Когато взехме ключовете и за пръв път останахме сами, все едно влязохме в светилище. Галехме стените, докосвахме ги с бузи, целувахме ги. Сякаш бяха живи, защото тази вар и тези тухли сега трябваше да защитават нашия живот.
Margaret MazzantiniЯдохме кебапчета в деня, в който се запознахме. Купихме си от една лавка и ги изпапахме прави, дърво и камък се пукаше от студ. Жената, дето ги печеше, носеше плетена вълнена жилетка и готварско боне. Придружаваше ни в глада, наблюдавайки всяка наша хапка, щастлива, че оценяваме нейните кебапчета. Те бяха гордост. Гордостта на дребния й живот на крайпътна готвачка. Виждам я, като че ли е пред мен... пролетарско лице, отрудено и все пак безкрайно мило. От онези добронамерени човеци, на които попадаш случайно и ти идва да ги прегърнеш, защото ти се усмихват от дълбините на своя човешки опит и отведнъж те измъкват от другата половина на света, онази унилата, на хората, затънали в своята локва тъмнина. Колко такива щастливци срещах тогава в Сараево! Имаха зачервени от студа бузи, да, но и от свенливост, понеже се осмеляваха да мечтаят.
Margaret MazzantiniНего го няма, вече си е взел довиждане с приятелите и е излязъл. Отива на гардероба, претрупан с мокри от снега винтяги и дебели палта, не успява да открие дрехата си и затова се връща, търси гардеробиерката, дребосъчката с къдрави коси , оставила облеклата без надзор, за да изпие чаша бира. Заради това се връща той вътре. Стои прав и чака тя да довърши бирата си”.
„Обръща се и попипва тила си с ръка, има рядка брадичка по изсеченото лице на мършаво дете. После щеше да ми каже, че главата му е пулсирала, очите са горели като два мангала заради всички снежни откоси, понесени през деня. Приближава се, прави крачка към нас. Пак после щеше да допълни – защото ме видял въпреки очите, въпреки умората. Бил привлечен несъзнателно, като бик от червеното. Гледам го и аз, очаквам го, докато се приближава. Никога не може да се каже... какво точно представлява. То е мембрана, може би затвор, още от самото начало. Един живот е пътувал отдалече срещу нашия, усетили сме идващия полъх, мириса му, докато е поспрял. Потта и усилията му са били вътре в нас. Чувствали сме се напрегнати.
Оставаме неподвижни като насекоми, за да чуем едновременното пулсиране на материята. Бузите ми са зачервени, гъст облак цигарен дим, прекалено много лакти, безброй гласове. Всичко изчезва. Само петното на този пуловер, крачещо към мене. Очите ми е миг прогарят контурите на онази плът. Струва ми се, че докосват душата му, това е всичко.
„Всеки ден, даже и в най-лошите ни дни, ставаше от леглото изпълнен с енергия, благодареше ми, че още съм до него. Все едно живеех с котарак, от онези, дето мърдат около теб в къщата и когато може, скачат върху ти и те ближат с грапавия си език. Оставаше в тъмната стаичка до късна нощ, излизаше със зачервени очи и похабени ръце. На сутринта внимавах да не вдигам шум, отварях вратите на гардероба със затаен дъх. Но той искаше да е около мен, приготвяше кафе, пишеше кратки бележчици, които пъхаше в джобовете на палтото ми. Трудно ми беше да го оставя там в кухнята, облегнал се на перваза на прозореца. Отключвах веригата на моторчето, обръщах се да си взема довиждане. Не обядваше, не правеше нищо без мен, излизаше и той. Обикаляше, за да се опита да продаде някоя от снимките, които никой не искаше. Крачеше, изпълнен с надежди, през града, който не беше негов, в кльощавите си крака, с чантата през рамо, без никога да унива.
"Да дойдеш на света
« first previous
Page 2 of 5.
next last »
Data privacy
Imprint
Contact
Diese Website verwendet Cookies, um Ihnen die bestmögliche Funktionalität bieten zu können.