Красивото и грозното зависят от любовта. Зависят от нежността. Красивото и грозното ги създаваме ние. Не е задължително очите ми да виждат като очите на останалите. Ще рисувам всичко това, защото вълнува душата ми. Мамка му, ще рисувам! Красива е ето тази парцалива обувка, с излинелия гълъбов цвят, който прелива към ръбовете във винено червено. И тези тежки кални боти – колко път са извървели само. Човекът ги е събул, стоят клюмнали, сякаш всичката умора е останала в тях. Красиви са уморените обувки, защото в тях спи извървеният път.
Керана АнгеловаИскам да знам, опитва се да каже на глас Мария, устните й мъчително се раздвижват в съня. Очите започват да излъчват сияние, което я облъчва. Усеща, че тялото й запламтява в невидими резедави пламъци. Знае, че са резедави, защото й става нежно, прохладно, цялата настръхва от копнеж. Какво е, какво сте? Не може да не знам. Само съм забравила. Само съм изоставила онова, което съм знаела. Или то ме е изоставило. Понеже тъгата ми е била приела заплашителни размери. Била е минала предела. Ирисите засияват, изумрудени звезди. Като очите на невидима богиня, чието дишане повдига небесата и кара земята да се олюлява зашеметена. Родни очи, въздъхва Мария в съня си, родни. Всъщност да. Всъщност. В същността. Знам всичко. Само някой трябва да ми го припомни.
Керана АнгеловаОткакто бе пристигнал, не спираше да обикаля околностите, никак не му беше трудно да се впише в суровата пустота наоколо, да се разтвори в нея. Духът му някак внезапно се смири, подчини се на нещо по-голямо и могъщо от него. Да, Бог обитаваше тези пустинни северни селения, без да се крие и без да иска допълнително да бъде разкрасяван от природата. Тъмните торфени поля с унили ябълкови дръвчета из тях, посърнали и свити от хлад сутрин рано и успокоено разперили клони през деня, когато слънцето се прокрадва иззад оловните облаци, спаружените червени ябълки, останали по най-високите клони, изсивелите дървени лодки по каналите, кои то плават меланхолично и някак безпътно, локвите по изровените пътища, пълни със застояла мръсно-жълтеникава като пикня вода, хората дръпнати, първични, заядливи. Всичко беше, каквото трябваше да бъде, в този миг нямаше нужда от далечния прекрасен свят, който все някъде трябваше да съществува, лазурен и приповдигнато лекомислен, имаше нужда да е в унисон с настроенията на природата, почти еднакви с тези, които терзаеха собствената му душа. Друго място, плашещо щастливо, Винсент в този момент не би могъл да понесе. Когато човек е нещастен, щастието е жестоко, също както и обратното. В този момент на това място всичко беше твърде хармонично: природата линееше, местните му се присмиваха открито, слънцето не топлеше, самотата виеше в дълбините му като вълк… Да, беше повече от хармонично.
Керана АнгеловаТук ликуваше светлината. Беше заслепително, умопомрачително от щастието, което извираше от платната. Почувства, че сърцето му бие до пръсване, черепът му сякаш пропука по шевовете и увеличи размера си. Мамка му, мога да умра от апоплектичен удар! Тръгна като зашеметен покрай стените. Дега – някакви странни балерини в синьо, червено, жълто. Само основните цветове. Ярки и празнични въпреки умората в глезените на жените. Танцът е в невидимите трептения на светлината. Моне. Искрящо лято, неудържима светлина, изумруденозелено, блажени треви, плътен наситен колорит. Съвместеното несъвместимо. Мане. Основните цветове и при него са чисти, но вече докоснати един с друг в линията на преливане. Сливат се, без да се разграничават, но и без да натрапват съставния цвят. Сисле. Писаро. Навсякъде – въздух, лекота, щастие. Платната трептят, трепери и въздухът в залата. О, Боже!Ти, който искриш, сам зашеметен от светлината, която си! О, Боже!
Керана АнгеловаОт очите на майка му се търкалят ледени топчета. Не бях виновна, внезапно прекъсва свещеника. Случи се без мен. Той не трябваше да тръгва по стъпките им. Черни стъпки в белия сняг. Сърцето му. Болното му сърце. Разширено. Нищо кой знае какво не бе станало – щом аз не бях виновна, а други, нас какво ни интересува. Просто гевречетата изгоряха. Черни гевречета, бял сняг. Колкото по-черни са гевречетата, толкова по-бял е снегът.
Керана АнгеловаВремето – отдалечаване и приближаване в една и съща част от секундата.
Керана АнгеловаКогато през детството си живеех в Бродилово, то бе гъсто населено и оживено. Къща до къща, къща срещу къща – имах чувството, че нощем чувам дишането на спящите хора отсреща. Не се страхувах вечер да се прибирам отнякъде си съвсем сама, нито да остана вкъщи задълго без другите: само на нашата уличка тогава живееха поне стотина души и присъствието им в живота ми беше осезаемо зиме и лете, денем и нощем: отворени прозорци, грейнали стаи, разговори на висок глас, смях, късни гласове в мрака, далечно радио...
Керана АнгеловаЕдин-единствен път насред голяма зелена поляна – бях малко по-висока от тревата – пред очите ми внезапно се разтвори пъпката на мак, превърна се в алено атлазено чудо. Цветето не се уплаши от присъствието ми, сигурно ме бе възприело като естествена част от невинността на окъпаното в роса ранно утро.
Керана АнгеловаПонякога шепотът е по-силен от вик.
Керана АнгеловаДокато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.
Керана Ангелова« ; premier précédent
Page 4 de 5.
suivant dernier » ;
Data privacy
Imprint
Contact
Diese Website verwendet Cookies, um Ihnen die bestmögliche Funktionalität bieten zu können.