Бяхме една от онези екстравагантни двойки, на която никой не би заложил и излязла от обращение пара. Обречени на шепа чудесни месеци, а после на внезапен разпад, като къдриците на Диего при дъжд. Толкова различни бяхме... Той отпуснат, аз винаги наострена, с торбичките под очите и строгото палтенце. Обаче месеците минаваха, а ръцете ни все така бяха една в друга по улиците, телата ни спяха едно в друго, без да си омръзват, като два зародиша в един и същ плоден сак.
Margaret Mazzantini„Не съм си представял, че можем да се върнем толкова назад към злото, че моето поколение ще се захване да следва омразата напук, да рови костите на мъртвите от Втората световна война и на онези от борбите с турците... само за да се зарие в ненавист... не мога да повярвам, животът беше обещаващ... концертът на U2, момичетата, които ни обичаха и щяха да споделят всичко с нас... какво ни липсваше? Защо избрахме семената на омразата, отровените кладенци, разложените трупове?
Margaret Mazzantini- Как успяваш винаги да си толкова щастлив?
- Много просто, гади ми се от тъгата.
„Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.
Margaret MazzantiniЕдин ден минавах покрай ливада, почервеняла от макове, и за пръв път не си помислих за кръв, останах в захлас от тази толкова крехка красота. Не помислих за оръжие, за брадва, за противоракетна ракета, стигаше ми само полъхът на вятъра. Онова поне беше там заради нас, очакваше ни зад завоя. Необятно пространство, изпъстрено с червени петна като сърца, паднали в тревата от небето. Бяхме в колата с жена ми. Спряхме и заплакахме. Първо аз, после и тя се присъедини към мен като поток. Този плач сякаш ни изпразни от болката, раните зараснаха от сълзите. И от онази вечер започнахме пак да дишаме дълбоко, с гърдите си. Чувствахме се свободни. Толкова години дъхът ми беше спрял в гърлото, не успяваше да проникне по-натам... Два месеца по-късно жена ми забременя.
Margaret MazzantiniСтаваше мъчна и даже неприятна за гледане. Седеше си там, върху стената на двора, да си смуче косите и да отговаря зле на всеки, който я доближаваше. „Ей, Бяло пиперче”, прегръщах я. И все едно прегръщах една непоколебима гордост, най-малко примамливата част от самата мен. Онази безкрайно твърда скала, която никога не би позволила някой да ме обича безрезервно. Себина бе в състояние да достигне до моята самота, бяхме еднакви. Високомерни и глупави. Залепваше се за врата ми, носех я у дома при майка й, краката, увиснали до тялото ни нагоре по стълбите. Вече оздравяла, мракът се беше разсеял. Никога не съм била от онези хора, имащи усет за децата, нямам това търпение, не говоря с детско гласче. Но Себина беше друг случай. Божи дар, предвестница на любовта. Виждам отново площадката, където спирах да си поема дух между етажите, защото тежеше, сивия вътрешен двор през високия лъскав прозорец, помръкващата вече светлина ... а на врата ми тя, нейният дъх, нейната мистерия.
Margaret Mazzantini... Puzzavo di libri e di onestà.
Margaret MazzantiniIl fango fermo della vita ora è polvere che vola verso di me.
Margaret MazzantiniMots clés drammatico
Piangere insieme, per una coppia, è un minuscolo, emblematico accadimento... è il respiro dell'altro che crepa nella tua gola.
Margaret MazzantiniMots clés sentimento
Сърцето му хлопа като ръка, хлопаща по врата, която никой не отваря. Вратата на смелостта, която тази нощ не се отваря за него.
Margaret Mazzantini« ; premier précédent
Page 3 de 5.
suivant dernier » ;
Data privacy
Imprint
Contact
Diese Website verwendet Cookies, um Ihnen die bestmögliche Funktionalität bieten zu können.