The difference from a person and an angel is easy. Most of an angel is in the inside and most of a person is on the outside." These are the words of six- year old Anna, sometimes called Mouse, Hum, or Joy. At five years, Anna knew absolutely the purpose of being, knew the meaning of love, and was a personal friend and helper of Mister God. At six, Anna was a theologian, mathematician, philosopher, poet, and gardener. If you asked her a question you would always get ananswer in due course. On some occasions the answer would be delayed for weeks or months; but eventually, in her own good time, the answer would come: direct, simple, and much to the point.
FynnAnna had bypassed all the nonessentials and distilled centuries of learning into one sentence: "And God said love me, love them, and love it, and don't forget to love yourself." The whole business of adults going to church filled Anna with suspicion. The ide
a of collective worship went against her sense of private conversations with
Mister God. As for going to church to meet Mister God, that was preposterous. After all, if Mister God wasn't everywhere, he wasn't anywhere. For her, churchgoing and "Mister God" talks had no necessary connection. For her, the whole thing was transparently simple. You went to church to get the message whenyou were very little. Once you had got it, you went out and did something about it. Keeping on going to church was because you hadn't got the message or didn't understand it or it was "just for swank.
In here was the image
of God. It isn't the devil in humanity that makes man a lonely creature, it's his God-likeness. It's the fullness of the Good that can't get out or can't find its proper "other place" that makes for loneliness.Anna's misery was for others. They just could not see the beauty of that broken iron stump, the colors, the crystalline shapes; they could not see the possibilities there. Anna wanted them to join with her in this exciting new world , but they could not imagine themselves to be so small that this jagged fracture
could become a world of iron mountains, of iron plains with crystal trees.It was a new world to explore, a world of the imagination, a world where few people would or could follow her. In this broken-off stump was a whole new realm of possibilities to be explored and to be enjoyed.
Mister God most certainly enjoyed it, but then Mister God didn't at all
mind making himself small. People thought that Mister God was very big, and that's where they made a big mistake. Obviously Mister God could be any size he wanted to be.
"If he couldn't be little, how could he know what it's like to be a lady
-bird?" Indeed, how could he? So, like Alice in Wonderland, Anna ate of the cake of imagination and altered her size to fit the occasion.After all, Mister God did not have only one point of view but an infinity of viewing points, and the whole purpose of living was to be like Mister God. So far as Anna was concerned, being good, being generous, being kind, praying, and all that kind of stuff had very little to do with Mister God. They were, in the jargon of today, merely
"spinoffs." This sort of thing was just "playing it safe," and Anna was going to
have none of it. No! Religion was all about being like Mister God and it was here that things could get a little tough. The instructions weren't to be good and kind and loving, etc., and it therefore followed that you would be more like Mi
ster God. No! The whole point of being alive was to be like Mister God and then you couldn't help but be good and kind and loving, could you?
After it had all been explained to me, my first thought was for poor old
Mohammed. He had to go to the mountains, but not Anna. She neither went to the mountains nor did she fetch the mountain to her she merely said "Scat." And they scatted. Mind you, although I knew by then that the mountains were not really there, and that I could move about freely and unhampered, there are occasions not many, I'm glad to say when I get the distinct feeling that I've been brought up pretty sharpish-like by a clunk on the head. It certainly feels as if I have walked into a mountain, even though I can't see it. Perhaps one day I shall be able to walk about freely, without ducking occasionally.
As for my problem about the heres and the theres, the explanation went like this
:
"Where are you?" she had said. "Here, of course," I replied.
"Where's me then?"
"There!"
"Where do you know about me?" "Inside myself someplace."
"Then you know my middle in your middle."
"Yes, I suppose so."
"Then you know Mister God in my middle in your middle, and everything you know,every person you know, you know in your middle. Every person and everything that
you know has got Mister God in his middle, and so you have got his Mister God in your middle too. It's easy.
- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.
Доста силен удар ми беше нанесла. Първо трябваше да обмисля всичко това, но Анна не ми спести нищо и не ми даде време. Просто продължи да ме обстрелва с тежката артилерия.
- Фин, защо хората правят войни и се убиват?
Простенах, започнах да заеквам. Беше малко множко наведнъж...
- Фин, как се казва, когато искам да кажа, че мисля различно от теб?
Няколко минути изпробвахме различни думи, докато най-накрая открихме тази, която търсеше: мнение.
- Фин, това е разликата. всичко хора имат различни мнения, само Мистър Бог не. Той има всички мнения наведнъж.
В този миг имах едно единствено желание: да се махна от нея, да се махна оттук. Една дълга разходка би свършила работа. Какво искаше това дете, какво беше направила? Бог можеше да довършва нещата, аз не. Е, добре, но какво означаваше всичко това? Струваше ми се, сякаш беше освободила идеята "Бог" от нейните ограничения. Неговото царство беше вечността и Анна разбираше всичко това. Хората имаха ограничен брой мнения, но Бог застъпваше всичките мнения и затова всяко едно от тях беше точно толкова правилно, колкото и всички останали. Дали искаше да каже това? Попитах я и тя доволно кимна. След това избухна в смях.
- Хихи, сега и ти го знаеш, хихи - смееше се тя. - Обаче има и още една разлика. Мистър Бог познава всички неща и всички хора отвътре. А ние ги познаваме само отвън. Затова не можем да говорим отвън за Мистър Бог. Това не е правилно.
Така продължи още четвърт час. Още аргументи, още обяснения. След това ме целуна по носа и каза:
- Не е ли страхотно? Помниш ли книгата за 4те измерения...?
- Да, защо?
- Хихи, сега знам, къде е четвъртото измерение. То е вътре в мен.
Чашата преля. Събрах си целия авторитет и я заплаших:
- Стига толкова. Късно е. Лягай си. Ако не заспиш мигновено, ще те напердаша.
Тя заквича, погледна ме и се ухили. След това се настани в прегръдките ми.
- Ти никога не правиш такива неща - каза, докато заспиваше.
- Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае, как живеят калинките?
Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Анна хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше.
- Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход.
- Не знаеш какво?
- Не знаеш, че си мил и добър.
Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореша така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже.
- Добре, дребосъчке, я ми го обясни.
Тя се ухили.
- Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак.
Почувствах се като двойкаджията на класа и само поптах:
- Защо?
- Да не мислисш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил и милосърден?
- Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае?
Един Господ знае, в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Анна. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече:
- Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен.
Що се отнася до Анна, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо!
Днес не получих повече сведения от Анна, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея.
– Мистър Бог няма лице.
Обърнах се към нея и повдигнах въпросително вежди: „Как така?“ Ана отново се допря до ухото ми:
– Щото няма нужда да се обръща, за да види всички. Зат’ва! – после се облегна на пейката и, потвърждавайки с кимане своята увереност, скръсти ръце, с което показа, че слага точка по въпроса.
На път за вкъщи я попитах какво бе искала да каже с думите „няма нужда да се обръща“.
– Ами аз си имам „предница“, имам си и „задница“, зат’ва трябва да се обръщам, ако искам да видя какво има отзад. А Мистър Бог не трябва.
– А какво прави той тогава?
– Мистър Бог има само предница, той няма задница.
– О – кимнах на свой ред аз, – разбирам.
Идеята, че Мистър Бог няма задница, ми се стори удивително смешна и с все сила се опитах да потисна смеха си. Не успях и след малко избухнах. Ана бе леко озадачена от моя изблик.
– За к’во се смееш?
– Просто на идеята, че Мистър Бог няма задница. Ана присви за миг очи и прихна. Усмивката озари очите й и тя грейна като бенгалски огън.
– Той си няма и онова, нали? – смехът й се разнесе по улицата, издигайки по нея малки барикади. Всички отявлени и самодоволни християни се спънаха в смеха и се намръщиха.
– Мистър Бог си няма дупе – си пееше Ана по мелодията на един християнски химн. Намръщените физиономии гледаха все по-скандализирано и ужасено.
– Отвратително! – каза Неделният Костюм.
– Малка дивачка! – изскърцаха Неделните Обувки.
– Дяволско изчадие! – отсече Джобният Часовник с полюляваща се от жилетката верижка, но Ана продължаваше, смеейки се заедно с Мистър Бог.
По пътя към къщи тя упражняваше новооткритата си игра. Както се хвърляше с духовното си същество в обятията на Мистър Бог, така се хвърляше с физическото си същество в моите.
„Мистър Бог няма дупе“ не беше шега, Ана не се държеше като непослушно или глупаво дете. Това бе просто изригване на нейния дух. С тези думи тя се спусна към Мистър Бог и той я улови. Ана знаеше, че ще я улови, знаеше, че нищо не я грози. Наистина нямаше друг начин, просто трябваше да се направи. Това бе нейният начин да бъде спасена.
И с мен си играеше така. Заставаше на известно разстояние, затичваше се и се хвърляше в прегръдките ми. Затичването беше целенасочено и активно, миг след като отскочеше, оставаше напълно пасивна и неподвижна. Не полагаше никакво усилие да ми помогне, за да я хвана, никакво усилие за собствената си сигурност. Сигурността за нея не бе нито едно от тези неща, сигурността означаваше да се довериш на другия.
Да обичаш всички, както обичаш себе си, а за това трябва първо да си пълен със себе си, за да обичаш истински.
FynnФин, на небето няма различни църкви, защото всеки е вътре в себе си. Външните неща са тези, които правят всички различни църкви и синагоги, и храмове, и такива работи. Фин, Мистър Бог е казал „Аз съм“ и точно това иска да кажем всички – ето кое е трудното.
FynnАз съм"… Това е трудното. "Аз съм". Наистина, опитайте се да си го кажете, и вече сте си вкъщи. Кажете го с мисъл, и вече сте пълни, вече сте само вътре. Не е нужно да искате неща отвън, които да запълват празнините отвътре.
Fynn« prima precedente
Pagina 2 di 3.
prossimo ultimo »
Data privacy
Imprint
Contact
Diese Website verwendet Cookies, um Ihnen die bestmögliche Funktionalität bieten zu können.