Все по-вече се убеждаваме, че разумът, чувствителността, склонността към четене на книги, добротата... не струват нищо и нямат никакъв смисъл; сякаш градът ни е завладян от някакво гуляйджийско варварско племе, много по-силно и жизнеспособно от нас, които сме размекнали волята си с преголеми дози филми, картини и букви – декаденти още от млади, паднахме под тяхното робство, от което няма избавление. За кой ли път обсъждаме идването на нашето бебе на този свят: трябва ли да му позволим, да дойде тук, на тази планета, в тази страна, в този град, в който не притежаваме нищо, дори и най-бедното стайче, за което да кажем, че е наше!
Momo KaporЗабелязал съм например, че никъде чиновниците не се плашат така, както у нас, от образовани хора! Щом се появи някой с диплома за висше образование, всички онези, които нямат нищо завършено или пък уж са завършили някакви съмнителни учебни заведения, чиито имена само измънкват, а никога не изговарят високо и ясно, виждат в него истинска опасност за положението си – почти лична обида! Дори и в просветата, където, ако не другаде, то поне там, би трябвало да се цени знанието, един безработен гимназиален учител, който копнее за каквото и да е място, трудно го приемат за начален или прогимназиален учител или възпитател, заради ПО-ВИСОКА КВАЛИФИКАЦИЯ! Чиновниците са измислили и чудесен израз за такива случаи: "НАДРАСЪЛ е нашето работно място!" – обикновено с това се отпраща онзи, който им пречи. На всеки директор ще му е неприятно да има секретар с по-високо от неговото образование; затова ще търси някого, над когото ще изпитва превъзходство.
Също така дипломираният инженер в никакъв случай няма да получи работа като обикновен техник, който се назначава с конкурс – в тази негова готовност да приеме по-ниска длъжност от онази, която заслужава, всички виждат замислена хитрост първо да се вмъкне в предприятието, а след това да настоява за някое място, което вече е заето от някой служител.
Забележете и сами как и най-свободолюбивите духове бързо свикват да заповядват на шофьора или портиера, естествено, когато го получат! Как спокойно си ги оставят по цял ден да кибичат в колата, докато те спят след обеда или се разтакават на вечеря с делови приятели! Нима са малко онези най-изискани интелектуалци, които се обръщат към селяните, пощаджиите, боклукчиите, шофьорите на таксита и носачите на ТИ, забравили за доброто възпитание, което използват само пред равни? Мнозинството хора приемат чуждите услуги като нещо съвсем естествено.
Momo KaporИзглежда книгите за него бяха много повече от обикновена стока. На безкнижното чиновническо множество като че ли подаряваше някакво тайно оръжие, с което един ден да се опълчи срещу насилието на канцеларщината. "Ако четат, може би няма да повторят грешките на своите предшественици! – повери ми той веднъж, докато пиехме кафе. – Ще станат по-добри. Но те, за съжаление, четат толкова малко..." Сякаш, внасяйки книгите на славни бунтари в тези административни бастиони, в които често не прониква нито дневна светлина, нито будна мисъл, лека-полека оправяше света. По това приличаше на онези скромни монаси-францисканци, странстващи по италианските градове, които като просяци събирали в касички подаяния за строителство на някой храм, който няма да видят приживе.
Momo Kapor- Признавам – каза, – беше ме страх от свободата, но същевременно ми се предоставяше чудесна възможност да прекарам остатъка от живота си в компанията на книгите; наистина, без сигурност, но и без работно време. Но да ти кажа, и тази сигурност, която ни предлага постоянното работно място, не е така сигурна, както изглежда на пръв поглед! Има ли изобщо някаква сигурност в нашите неизвестни дни?
Сега изкарвал толкова, колкото успеел да продаде. Нямал друг шеф, освен Стендал, нито пък друг закон, освен събраните съчинения на Антон Павлович Чехов. Вече две десетилетия обикалял като пътуваща книжарница учрежде нията на Белград и провинцията и продавал подвързана мъдрост.
Слизам по стълбите на заспалия дом и
отивам да се боря за единия хляб. Струва ми се, че нямам вече никакви изгледи да доживея някога да се измъкна на свобода, която все пак трябва да съществува някъде. Вече здраво съм притиснат от монотонния ритъм на дните, които не се различават един от друг. Дни близнаци! За кой ли път си мисля да свия по първата пряка и да отида накъдето ми видят очите. Никой не ме спира. Но защо концлагеристите така благовъзпитано и смирено са се явявали пред порталите на бъдещите си мъчилища? Ако изведнъж са се разбягали на всички страни, някои са щели да се докопат до свободата. И защо не се отскубват конете, водени към кланицата?
Защо не се изправят на задните си крака, за да препуснат към някое поле с висока трева, където ще се загубят следите им? Защо се съгласявам на покорност? Да върша работа, която не ме засяга? Да се преструвам, че вярвам в ползата от нея?
Все пак, не съм победен, докато не призная поражението си. А аз още не го признавам.
Полудявам ли? Не сме ли вече всички леко полудели?
Да не пресилваме. И дума да не става, че сме случаи за хоспитализация, нито пък е вероятно да бъдем такива. Само страдаме от чести мъчителни пристъпи на тъй наречената патология на канцеларския живот. Цялата каторга е така прецизно разчетена, че независимо от всичко, щастливо ще дочакаме пенсия, а след това, каквото и ще да става – така и така ще ни отпишат като разходен човешки материал, с който нашият склад е приключил и ни е бракувал.
Децата не прощават на бащите си, когато заемат незначителен пост, а аз не съм дори дипломатически куриер! Дали длъжността референт би била по-значителна? Тогава шеф ще ми бъде някой Съветник. Или да съм Съветник? Ще отговарям пред Помощника. Като Помощник ще съм подчинен на Отрасловия Директор, а той на Генералния, докато последният ще отговаря пред Помощника на някой Министър, а Министърът – пред народа, значи пред мен, тъй като аз съм само обикновен народ. Значи, в края на краищата, все пак съм важен! Каква фарисейщина!
Momo KaporStvari ne vrede onoliko kolika im je cena, već onoliko koliko smo u njih uložili ljubavi.
Momo KaporNaša veza, ma koliko to banalno zvučalo, ipak je jedinstvena po količini bola koji smo naneli jedno drugom. Zar nismo pokušali sve što je u ljudskoj moći, bežeći jedno od drugog? Probali smo druge žene i druge muškarce, da bismo konačno i neopozivo shvatili da moramo biti zajedno, ma šta se događalo.
Momo Kapor« first previous
Page 3 of 4.
next last »
Data privacy
Imprint
Contact
Diese Website verwendet Cookies, um Ihnen die bestmögliche Funktionalität bieten zu können.